„Урбулешка трагедия" от Душан Ковачевич е последната постановка на режисьора Димитър Стоянов, над която той работи с актьорите от Драматичен театър „Стоян Бъчваров” в неговия 90-и творчески сезон. Бързаше да довърши започнатото, сякаш знаеше, че не му остава много време. Споделяше, че иска да му се случи на сцената... Дори изтегли генералната репетиция на 16 юни, макар че премиерата бе предвидена за средата на септември. Беше доволен от играта на актьорите, изградили акцента на спектакъла не върху комедийно-повърхностното, а върху житейско-философското. Точно както е изисквал. На тръгване ми подари белетристичната книга на Душан Ковачевич „20 сръбски поделби” със заръката да я включа в програмата за премиерата. Защото не нещо друго, а вечните делби на мъже и жени, стари и млади, наши и чужди, богати и бедни, граждани и селяни, патриоти и предатели и така до безкрай водят до най-големите трагедии на Балканите. И не само.

Когато по-късно прочетох режисьорските бележки на Димитър Стоянов за „Урбулешка трагедия”, не се учудих, че те започват с цитат от „20 сръбски поделби”: „Идва време, когато сте принудени да подредите нещата в живота си, да се погледнете очи в очи със себе си през очилата и да кажете: животът ми е такъв и такъв, защото за много неща сам съм си виновен, а за някои в по-малка (или в по-голяма) степен са виновни историческите, географските и човешките неволи.”

Героите в пиесата, подобно на есетата в книгата, пресъздават индивидуални и национални недостатъци на сръбския характер, в които лесно се припознава балканският манталитет. Самохвалство, хитрост на дребно, прехвърляне на вината върху другия, липса на далновидност са само някои от осмиваните особености, така често срещани по нашите географски ширини. Глупостта и заблуждението, които с абсурда си могат едновременно да разсмеят читателя/зрителя, но и да го накарат да се замисли, присъстват особено силно в режисьорския прочит. „Нашето представление трябва да бъде смешно, но това не е достатъчно. Добрият зрител идва не само да се смее, а да потърси къде неговата съдба се докосва до тази на героя. Ето защо целта ни не е да направим претенциозна социологическа студия, нито традиционна комедиографска картина, нито философска дискусия за сегашния и изминалия живот на света. Искам да има от всичко по-малко – колкото развлекателно зрелище, толкова и трагична равносметка за ставащото около нас и вътре в нас”, пише Димитър Стоянов.

Следвайки този балансиран ритъм, „Урбулешка трагедия” представя съдбата на три поколения чрез деформациите на прехода, в който бащи, деца и внуци са подбудители, но и жертва на клюки, недоразумения, завист, омраза, семейни раздори, съседски конфликти, държавно и политическо насилие. В търсене на защитна реакция, героите ехидно се присмиват на несъответствията, но с поведението си самите те стават за смях. В омагьосания кръг причината и следствието се размиват, припокриват и губят, за да дойде накрая прозрението за взаимната обвързаност и за собствения избор, който умножава или намалява стойността на доброто или злото в света. „Боже, какво съм сбъркал толкова, че ме осъди да живея. Нещастия да търпя, нещастия да гледам и нещастия да нося”, проплаква един от героите.

В „20 сръбски поделби” Душан Ковачевич характеризира това състояние като „нетърпимост по всички въпроси, вертикално и хоризонтално, една кръстословица на нравите, подобна на кръста, който ние, народите на Балканите, носим векове наред. Днес, след толкова години, имам чувството, че ме болят ушите от крясъци, викове, шумотевица, удряне с юмрук по масите, заплахи, псувни, въобще една урбулешка трагикомедия.”

Срещу „урбулешка” в речника стоят синонимите: набързо, презглава, стремглаво, недодялано, грубо, през куп за грош, несръчно. Образите, които произтичат от тези думи, предизвикват въпроси и събуждат тревога за евтино похарчения живот. Може би децата ще се справят по-добре... Но дали тази надежда е достатъчно утешение...

Виолета Тончева