Асен Блатечки е новият „Любимец 13” на димитровградската публика

На 23 март, в навечерието на международния ден на театъра, за пета поредна година димитровградският театър „Апостол Карамитев”  и  публиката му създадоха истински празник, по повод връчването на уникалната награда „Любимец 13”.

Наградата е учредена през 2006 година, като своеобразен реверанс към патрона на театъра и името й е взето от любимия български филм „Любимец 13”, в който големият актьор Апостол Карамитев играе главната роля.
Преди всяко представление, при влизането на публиката в салона, се раздават 120 анкетни карти. След края на спектакъла зрителите пускат анкетните карти в специална кутия. Всеки е отбелязал на анкетната карта оценката, която дава на номинираните актьори от представлението. А номинираните са изпълнителите на главните роли. Най-високата средно аритметична оценка от всички анкетни карти определя и носителя на наградата „Любимец 13”. В класацията участват всички номинирани от м.март в настоящата, до м. март следващата година.

Така, в навечерието на 27 март, вече пет години връчваме наградата на димитровградския любимец на публиката.

Първият „Любимец 13” за периода 2006/7 година е актьорът Валентин Танев.

Следващата година наградата отиде при Ивайло Христов. Камен Донев също взе пластиката, дело на дърворезбаря Георги Георгиев, за 2008/9 година. За участието си в спектакъла „Шведска защита” на Малък градски театър „Зад канала” Христо Мутафчиев спечели симпатиите на димитровградчани и стана „Любимец 13” за 2009/10 година. А тази година харизматичният Асен Блатечки покори публиката. Вечерта, преди награждаването, зрителите видяха неговите превъплащения в спектакъла „Секс, наркотици и рокендрол”. Блатечки нажежи въздуха на театралната зала. Спектакълът беше бурно аплодиран от буквално екзалтираната публика.

Веднага след представлението, директорът на театъра Атанас Капралов обяви резултатите от анкетата за последната година. На първо място за публиката беше Асен Блатечки, следван от Христо Гърбов и димитровградчанинът Димитър Иванов.

Снежана Ангелова,  ревностна почитателка на Асен и на театъра, връчи статуетката от името на публиката, защото такава е традицията – наградата се връчва от човек, който не е пропуснал да гледа нито едно представление през годината. 

На сцената дойде и Фабио Сапио – ръководител на завод „Вулкан Цимент”, от групата на Илалчименте груп, осигуряващ паричната награда – 1000 лева. Впрочем, ръководството на Италчименте груп за пета поредна година  финансира връчването на наградата.

След това малките танцьори от Балетен център „Галаксико” към детски и младежки център Димитровград, изпълниха специално за Блатечки танц по музика от филма „Брилянтин”. 

Когато актьорът взе микрофона, за да благодари на публиката, видимо развълнуван, в притихналата зала зазвуча песента от филма „Любимец 13”. Не каза почти нищо Асен. Просто се поклони доземи...

Дай Боже повече празници в българския театър!

Дай Боже още и още талантливи актьори да покоряват нашата публика!

Драматичен театър „Апостол Карамитев” гр. Димитровград

Драматичен театър „Апостол Карамитев” е създаден през 1953 година с Указ на Държавния съвет на България. Той e единственият държавен театър в не окръжен град. Първият салон на театъра, преди да се построи сегашната сграда, е таванският етаж на „Винпром”.  Там прозорците са заковани с шпертплат, гримьорните са без дневна светлина, отоплението е с голяма варелна печка. Техника няма. Но първият директор, пловдивският режисьор Сашо Симов, човек с неизтощима творческа виталност, съумява да формира трупа и да започне работа. Първата премиера е на Вазовите „Службогонци”. През този сезон трупата подготвя и реализира още три постановки. След година „поетът с ватенка” Пеньо Пенев „документира” преместването на театъра в днешната му сграда със стихотворението си „Моята улица”:

                           Под грейнали глобуси, разтворил врата двукрила,

                           ресторантът те кани на вкусна вечеря.

                           Пред новия театър - народ? гъмжило?

                           На афиша: Довечера - „Щастие” – премиера.

Дълго това гъмжило е неизбежния щрих в „портрета” на Димитровградския театър.

Творците, които оставиха частица от себе си на тази сцена, в този град, завинаги ще останат  големи имена в историята на българския театър: режисьорите Асен Шопов, Сашо Симов, Кръстю Дойнов, Иван Добчев, Маргарита Младенова, Възкресия Вихърова, Бина Харалампиева, Невена Митева, Владимир Петков,  Недялко Делчев, Явор Гърдев, Валерия Вълчева,  драматурзите Иван Русев, Злати Терзиев /в различни периоди и директори на театъра/, Светослав Овчаров, сценографите арх. Ангел Ахрянов, Вячеслав Парапанов, Петър Митев, Илко Грънчаров, Никола Тороманов, актьорите Ицках Финци, Нина Стамова, Илия Раев, Мимоза Базова, Маргарита Дупаринова,  Васил Михайлов, Стоян Гъдев, Никола Тодев, Златина Тодева, Христо Руков, Георги Свинаров, Михаил Мутафов, Дафина Данаилова, Веселин Цанев, Мариана Крумова, Цветана Манева, Пепа Свинарова, Марчела Христова, Никола Боев, Александър Дойнов, Иван Савов, Красимир Доков, Теодор Елмазов, Пламен Пеев, Иван Панев, Виктор Бойчев...

Не един критичен период е преживявал театърът, но най-лошият от тях е закриването му през 1964 г. Тогава, след като трупата, начело с режисьора Асен Шопов, реализира един твърде прогресивен за времето си спектакъл – „Грешката на Авел” от Емил Манов, театърът е закрит от най-високо място с личната намеса на Тодор Живков. Актьорите са разпръснати по други театри. Режисьорът Асен Шопов изпада в немилост и сградата остава като втора сцена на Хасковския театър.

Под въздействието на местната общественост и с помощта на народния представител Емилиян Станев, театърът отново „се ражда” през 1972 година. И отново публиката пълни салоните.

След 1989 година тръгват театрални реформи. И отново този театрален Феникс – ДТ”Апостол Карамитев”, е в полезрението на реформаторите. Започват съкращения на творчески персонал, съставът постепенно се свива и днес, въпреки, че името Драматичен театър е запазено, театърът е от типа „приемаща сцена”. Идват гостуващи театри от цялата страна. Салоните отново се пълнят. Но.....един бургаски кмет някога, през 30-те години казва:”Град без действащ театър е едно огромно село”.!!!

Дали е възможно отново тук да има артисти, режисьори, творчески интриги?! Времето ще покаже...

   Но няма гостуваща трупа, която специално да не отбележи, че Димитровград има специална публика... Публика, която през всичките години и превратности на съдбата остана вярна на ДТ”Апостол Карамитев”!

    През 2006 година, ДТ „Апостол Карамитев” учреди награда „Любимец 13” – един поклон пред паметта на патрона на театъра, големия български актьор Апостол Карамитев. Тя е уникална с това, че е единствената награда, която се дава от публиката на нейния любимец.

   След всяко представление зрителите попълват анкетни карти и оценяват актьорите, участващи в спектакъла по шестобалната система. В навечерието на  27 март, Международния ден на театъра, анкетните карти се обработват, определя се победителят и се връчва наградата, която представлява статуетка, изработена от художника-дърворезбар Георги Георгиев. Паричната и стойност е 1 000 лв., осигурени от спонсора на „Любимец 13”- циментовият завод „Вулкан” АД.

• 2006 година „Любимец 13”  - Валентин Танев за участието му в спектакъла „Веселите Разплюеви дни” на Театър 199
• 2007 година „Любимец 13” - Ивайло Христов за участието му в спектакъла „Секс, наркотици и рокендрол” на театър „Българска армия”
• 2008 година „Любимец13” - Камен Донев за авторския му спектакъл „Възгледите на един даскал за народното творчество”
• 2009 година „Любимец 13” - Христо Мутафчиев за участието му в спектакъла „Шведска защита” на Театър 199.

   Технически параметри: Театърът разполага със зрителна зала с 438 седящи места, две двойни гримьорни, гардероб с театрални костюми, реквизит, въртящ се кръг, звукова кабина и осветителна кабина с професионална озвучителна и осветителна техника.

Недялко Делчев  -  директор в периода 1994 – 1996 година
7 причини да обичам този театър 

   1. Той е срещу гарата...Т.е. можеш да си тръгнеш всеки момент. Това ти дава усещане за свобода. А без нея закъде...

   2.Тук започна за мен приключението , наречено „театър” – както и за толкова много други прекрасни мои колеги...

   3. Тук можеш да репетираш и да не гледаш часовника – репетицията може да продължава дотогава, докато решиш, че няма какво повече да изстискаш от себе си и от другите...

   4. Тук хората обичат работата си и стоят не защото няма къде другаде да си изкарват хляба, а защото театърът е животът им...

   5. Тук можеш да репетираш както си искаш – да започнеш първо с осветлението или звука – или дори от текста на автора...

   6. Тук стават най-хубавите купони след премиерата...

   7. Тук, срещу гарата ми е хубаво да се връщам, защото тук са приятелите ми...

   Димитровград за мен е като оазис!

   Дойдох в Димитровград през 1994 година...

...Димитровград е място, където можеш да се уединиш и да се концентрираш добре върху това, което правиш. Режисурата е професия, която се започва много трудно.Докато човек си изгради самочуствие е голяма вътрешна криза...

   И Димитровград облекчи тая криза, там имаше особено благоприятни условия за работа.

Иван Добчев  - Режисьор в периода 1973-1975 година

 Моята първа любов към театъра

   Винаги искаме Началото да е било свързано с Някакъв Знак, някаква особена причина, а не просто необходимост и случайно стечение на обстоятелствата.

   Е, да – аз не дойдох „по разпределение” в Димитровградския театър. Избрах със собствена воля, избрах, защото съдбата ме срещна с Георги Налбантов и това определи голяма част от живота ми, определи философията ми на живеене в Театъра, пристрастията и антипатиите към хора, места и текстове.

   Та тук, в Началото на моя Текст в Театъра, е и моята първа любов към Театъра, моята първа женитба с театъра, и моя първи син...Дори само това да е – благодаря ти, първи мой театре в Димитровград!

Мариана Крумова - актриса в периода 1980 – 1985 година, / из интервю за в.”Ориент експрес”, бр.10/2002 г./

Това си беше български авангард!
Аз всичко си спомням.

Бяхме все млади хора. Шансът е, че попаднах в силен театър, правеше се добър театър в провинцията тогава. Влях се в една вълна с класа на Азарян, а на следващата година дойдоха Възкресия Вихърова и хора от класа на Маргарита Младенова – беше интензивен, наситен с важни срещи период.

   Животът струеше отвсякъде! Никаква граница между живота и театъра! Сутрин метем клуба, после на сцената, после отиваме вкъщи и отново работим. Личните ни съдби бяха театър – огромна енергия, която ни отвеждаше в крайности!

   Беше и интересно, и страшно...

   Играх Майката Капулети при Маргарита Младенова – бях на 28 години, както е по пиеса. Играх при Дюлгеров в „Солунските съзаклятници” и в „Пигмалион”, при Пантелей Пантев в „Когато гръм удари...” . И след това – при Възкресия, в „Експромпт Фантазия” – беше абсолютен шок! Едно драматично самоунищожение на собствената природа, на рутината. Провокация, която те кара да прекрачиш себе си. Възкресия непрекъснато внушаваше, че театърът може да няма граници – във формата, в стила, в начина на игра.

   Това си беше български авангард. Иван Станев в Ловеч и ние тук, в Димитровград – и се съизмервахме двете групи!