Пиеса, която те кара да чуеш себе си отстрани

На 9 октомври от 19.00 ч. ще оживеят героите от „Паметта на водата”  от Шийла Стивънсън – септемврийската премиера на Варненския драматичен театър. За своята постановка, с която бе открита новата Камерна сцена, в памет на големия български режисьор Стоян Камбарев, актьорът и режисьорът Стоян Радев ангажира Мира Каланова  за сценографията и костюмите и актьорите Гергана Плетньова (Катрин), Владислав Виолинов (Майк), Веселина Михалкова (Мери), Даниела Викторова (Тереза), Николай Божков (Франк), Теодора Михайлова (Вайалет).

“Паметта на водата” е пиеса за най-личните отношения на едно семейство, за най-рядко изричаните мисли и най-трудно-помиримите “истини” – тези, в които вярваме ние и онези, в главите на близките ни. Малко над два часа, които тършуват из собствените ни куфари със зле опаковани спомени и очаквания. Какво ни кара да ги отворим?

Смъртта на майката събира трите сестри в родния им дом. Всяка влиза в него със своя емоционален багаж, за да излязат накрая всички заедно. Последният загася лампата, тъй както я е запалил – с любов.

Декорът не просто маркира дом, това е една истинска дневна, обзавела, населила сцената, изпълнила пространството, в което публиката е на гости. Дом със семейни снимки, с плетени на една кука покривчици, с прах по пианото, с дупките на чорапите, и дрехите, натрупани по закачалките.

Дрехите. Те са началото на изхода от драмата, вратата към развръзката. Когато трите дъщери се обличат в старите рокли на покойната си майка, те се връщат някъде, където е смешно и споделено. Това за мен бе най-личният и въздействащ момент на пиесата. Напомни ми за роклите, които мама преправя, за мен, за да ги нося сега, защото “тя модата се връща.” И там в тази театрална зала аз за първи път си помислх, че тя ги преправя колкото за мен, толкова и за себе си, за да изляза с нейната рокля вместо нея, за да излезе тя с тази рокля чрез мен – “тази я носих с онзи гердан и ходихме в едикой си бар на Раковска” спомени, които ще се развеят довечера из града вместо нея. А после ще й разказвам.

Това е пиеса, която те кара да чуеш себе си отстрани.”

Тези размисли предизвика постановката „Паметта на водата” у зрителката Вера Асенова. Прочетете целия текст, публикуван в нейния блог и в театралния сайт: http://www.dramavarna.com/articles.php/aid.98