Юрий Дачев:

„Понякога си мисля, че лекотата, с която се усмихваме снизходително на Вазов и го вадим от учебници и конспекти, всъщност е предизвикана от срам. Непризнат или дори неосъзнат срам от собственото ни неумение да говорим емоционално и свободно за българските страсти и характери. А как да ни б ъ д е на света, ако не го правим? Вазов бил старомоден, патетичен, сантиментален, приказлив… А какво от себе си можем да сложим от другата страна на везната? Какво от модерната ни литература ще натежи повече от онзи разплакан над дефилето Дядо Йоцо? И въобще имаме ли с какво да застанем пред слепите му и всевиждащи очи? Та нали и ние сме от оная Нова България, която той поздравява от скалата?

Много работи се губят в пушека на локомотива и на десетилетията, но още повече остават. Надеждата, че някъде в България е нашето място за щастие, нашата любов, нашата сцена, нашето оцеляване, нашето спасение… Има я тази надежда в „Казаларската царица” – повест, пълна със заминавания, завръщания, гари. Има я с цялата страст, с която Вазов неизменно насища редовете си. И за нас има шанс, ако можем да я усетим над модите, над комплексите си, над пушеците – гарови и всякакви други...”