Из режисьорските бележки на Денис Иванов:
   „...... „Сватбата на Фигаро”, макар и добре позната опера на българската публика се изпълнява рядко и не навсякъде. Старозагорската опера, например има само една постановка на тази опера – премиерата, на която е била на 27 октомври 1966 г.
/преди 50 години/, режисурата e на Петър Златев.
Вероятно всичко това се корени в проблема с поставянето. Иска се сериозна, задълбочена и дълга подготовка за направата на едно такова заглавие – с толкова много и дълги речитативи, безкрайни и трудни интонационно и технически ансамбли – заявка за сериозен артистичен и оркестров състав, абсолютно необходими в тяхната сила за достойна интерпретация на изтънчения и недостъпен за всеки, музикантски стил на Моцарт.  
Именно поради такива съображение се роди и проекта „Опера в куфар”, предназначен за привличането на широк кръг зрители. Формат, в който се проследява цялото драматургично и музикално действие на операта, като са избегнати речитативите и финалите на първите три действия. Такъв формат е достъпен за много повече изпълнители и много повече публика, защото той съдържа най-мелодичните и любими арии и дуети и най-популярни сцени. Този формат прави спектакъла мобилен и той може да бъде представян навсякъде и на различни сцени, дори в нетипичните сценични пространства, но най-силното му качество е, че с тази си олекотеност строгата класика става достъпна и по този начин се приобщава повече публика.
      „Сватбата на Фигаро” „страда” и от един много особен проблем. Поради популярността си сред певците, през различните поколения и години са се изградили определени стереотипи и възприятия на тази опера, диктувани от изобилието на постановки и филми, в световен мащаб.
Същото важи и за режисьорите. Режисьорските концепции или по-скоро тяхното отсъствие допринася за липсата и на динамика и интензитет в повечето постановки. Много от тях си приличат и по друго – така досадната „сценична бутафорност”  във всичко – и в сценографията и в костюмите, да не говорим за звеното реквизит, грим, перуки.
Но за мен, като режисьор и най-вече като зрител най-дразнеща е бутафорността във взаимоотношенията между героите, техните реакции и преживявания, лишени от задълбоченост и индивидуалност.
      Фактът, че „Сватбата на Фигаро” е преди всичко комедия, задължава режисьора да разшири спектъра си на полезрение, да мисли в различни и нови аспекти. Комедията като жанр е неизчерпаема – тя, направена с вкус и добро чувство за хумор е неконстантна. Всичко това блика и в музиката на Моцарт – радост, чиста детинска радост и смях „от сърце”.  Лоренцо да Понте е написал едно гениално либрето, което задължава индивидуално отношение, т.е. абсолютно личностно разглеждане на образите, тяхното експозиране и развитие и най-вече наличието на конкретен режисьорски почерк, който да открои качествата и бисерите на либретото, а не да ги завоалира и да ги остави незабелязани…  
Всички тези клишета, наложени във времето малко или много оскакатяват произведението. Стилът „Рококо” , който е в епохата на сценичното действие, от своя страна задушава и ангажира допълнително с прекалената си кичозност и театралност. Освен това губи усещането за Испания – прекрасния испански стил, богат на характерна специфика и национален колорит.
Затова аз пренасям действието в средата на деветнадесeти век, около 1850 г., когато навлиза ретроградната мода с характерен етнографски стил на облеклото и архитектурата.
       Искам да придам духа, който носят рисунките по испанските ветрила с младежите, танцуващи Фламенко по площадите.
Затова и моето действие е преместено от провинциалното имение на Графа, в богата хасиенда, в центъра на града, с огромна веранда с характерни испански мозайки.   Действието се развива изцяло на верандата от изгрев до залез и е с послание:

Един ден… Един безумен ден, на една безумна веранда, пълна с безумни хора…”