Един спектакъл изпълнен с мераци:

Чешитите от "невалидната" команда, по-благозвучното определение на пенсионната инвалидност, препичат кълки на прежурящото слънце и се наслаждават на залеза на своя живот. Командата оредява. Заглъхва чаткането на старческите бастунчета по селските сокачета. Все повече камбаната бие на умряло. Но мераците им не искат да умрат. От всички патила минали през главите с оределите перчеми, те са намерили своя поминък като статисти в киното. От въглищари са станали киноартисти. И очакват с нетърпение пристигането на поредния кино екип да заснеме все по търсените филми с палежи и грабежи.

Селото им е станало непокътнато от времето - автентично е. И самите те са се овардили автентични. И чрез тази своя неповторима автентичност те препечелват повече от мизерните си пенсийки. И са готови да навързват бивалици и небивалици, за да оцелеят.

Но сред тях има един – най-големият чешит, който иска да научи хората да се обичат. Убеден, че любовта е култура - той си наумява да научи човеците на обноски. Иска да проведе курс по квалификация на мъжете в селското читалище чрез примери от стадото и кавалерството на коча. Мерак му е да види хората закичени с китка здравец, а на рогата на коча две запалени свещи - едната от мъжете, другата за техните булки. Кочът няма да им върже цървулите, но всички ще са му благодарни, че ги е научил на любовни обноски.

Ех, пустия му мерак! Нали затуй старите хора твърдят, че меракът умирал последен?