Какви ще са изискванията към него, пред какви изпитания ще бъде изправен той... В каква игра ще го въвлече интервюиращият го, докато моделира в съзнанието му представата за ИДЕАЛНИЯ СЛУЖИТЕЛ…

Елин Рахнев е едно от най-популярните имена в новата българска литература. Автор е на пиесите „Боб”, „Фенове”, „Маршрутка”, ”Флобер”, ”Прозорецът на Йонеско”, „Кукувицата” и на книгите с поезия „Съществувам”, ”Развяване на минзухара”, ”Октомври” и „Канела”.

Два пъти е носител на „Икар” за драматургия.

Пиесите и стиховете му са преведени на повече от петнайсет езика.

Марий Росен е роден 1977 г.
Завършва театрална режисура в класа на Стоян Камбарев и Юлия Огнянова в НАТФИЗ „Кр. Сарафов” през 2000 г.

Поставил е спектаклите: „Нещастните усилия на любовта” по Шекспир (Театър „Ла Страда”); „Лунни ангели” – авторски спектакъл (Театър „199”); „Жираф” - авторски спектакъл (Сатиричен театър); „Бели нощи” по Достоевски (Сатиричен театър); „Сесил” от Жан Ануи (Сатиричен театър); „О2” от Карл Джераси (Сатиричен театър), „Пластилин” от Василий Сигарев (Сатиричен театър).

Марий Росен е инициатор и режисьор на пърформансите „Раждането на новото слънце”, изпълнен в Зимната градина на Външно министерство и „Бленуване”, представен в Голяма зала на Национална Художествена Академия.

Заедно с режисьора Валерия Вълчева работят над проектите „200 000 години” - театрален пърформанс по Чехов, показан в изоставената сграда на бившия музей на Революционното дело; „Дълбоко високо” по текстове на Рембо и Метерлинк, игран в Параклиса на Националната Художествена Галерия; „Трагедия за Ромео и Жулиета”, създаден специално за GoATMILK Festival в село Бела Речка и „Хамлет”, осъществен в Националната Художествена Академия.

Марий Росен участва като актьор в постановките “Дългият път на деня към нощта” (реж. Юлия Огнянова); „Януари” и „Три сестри” (реж. Стоян Камбарев); „Комедия от грешки” и „Битката” (реж. Димитър Недков); „Пинокио забравено за деца” (реж. Веселка Кунчева); „Радован ІІІ” (реж. Рангел Вълчанов); „Укротяване на опърничавата” (реж. Мариус Куркински).

Мисля си за Правилата, за Възпитанието. 

Мисля си за юздите на конете, за каишките на кучетата, за панелните кутийки. 

За онези тънки нишки, които ни приземяват, правят ни реални един спрямо друг, институционират ни, ако има такава дума.

И обратно на това си мисля за Свободата, за Ирационалното.

За Любовта на влюбения и ужаса от Самотата, за страха от Смъртта.

Доколко можем да ги понесем на плещите си.

И защо понякога искаме сами да си сложим юздите, стегнем каишите и свием в кутийка.

За силата на Контрола и Самоконтрола и колко е трудно понякога да се освободиш. 

И накрая си мисля за една Усмивка, която остава.

Марий Росен