Двойка тъжни старци, оставени от децата си, в равносметка, в тъжно осмисляне на нашенските конкретности, в което не липсва самоироничната шега. Доротея Тончева и особено Стефан Мавродиев играят като за последно, вероятно защото пиесата сякаш е писана точно за тях. В осезаемата криза, която не отминава и българската драматургия, реализмът на този писател е на обичайното си високо ниво, а в пиесите му има и лиризъм, и остроумие, и скепсис. След спектакъла остава особено усещане за сбъркана магистрала, за пропиляно (но не и сценично) време от лоши управници или от нереални представи за тях? Или от неистината, че друго някакво чудо, освен това между човеците, може да осмисля и да утешава.