Ми гледай,я!

strahotna piesa :) Bravo

smelo moga da kaja 4e tova e nai-neveroqtnata piesa,koqto sam gledala do sega...v neq se sadarjat vsi4ko...naistina vsi4o..i plakah i se smqh i me nakara da se zamislq i i dava nadejdi...izob6to palno vazkrasvane na vsi4ki setiva.
...za aktiorskiq sastav nqma nujda da se komentira...bojestveni

Твърде опростено е темата Дон Жуан да се затваря в отношенията мъже/жени. Дон Жуан е търсещият дух, творческото начало в най-широкия смисъл на думата. Той е над консервативните институции, умее да поема рискове. Включително риска да се провали, да се разболее, да деградира... След него, включително чрез тази успешна постановка, мисля че Морфов надали ще направи нещо по-убедително скоро... хората имат още един повод за състрадание и страх.

N.B. Всички сцени са добри, ще спомена само тези моменти, които изключително са ме впечатлили

Сцена 1 (Убийството на командора).

Много елегантно е хрумването с играта на криеница и звънчето. Вечният любовник измества неусетно годеника. Макар и с развързани очи, жената остава заслепена…Женският глас който витае в залата постоянно съпътства изпълненият с търсене на неизтляващата любов Дон Жуан. И на самотата му. По късно (при сцената с гробницата) този глас ще се прерасне в повик от един друг свят. Светът на мъртвите. Може би Смъртта е единствената любовница, която истински може да задоволи вечно жадният за страст Дон Жуан, затова той подсъзнателно се стреми към нея?

“Съдбата ни е мрачният абсурд-
да мрем за обич и да любим Смърт…”

Сцена 2 (Царството на дон Жуан)

“Подгряващият” монолог на Сганерел (успешно заменил Лепорело в оригиналния текст). Той е топлият вятър, който предвестява идването на едно пленяващо едновременно със своята страховитост и тъмна красота бедствие…Събуждането на Дон Жуан. Ръката, която се подава от ваната (като ръката на възкръсващ мъртвец от гроб), колелцата дим от цигарата в хармония с всеки такт от мрачната музика на Моцарт. Мисля, че режисьорът нарочно е избрал финалната музика на операта за начало на пиесата. Може би още в началото е искал да покаже, че там където свършва класиката, започва той…
Етапите на унижението на което един мъж подлага една жена и сам дегресивно разкрива бездната на своя характер…
Много ми харесаха фразите на жената: “О, колко зле умеете да се защитавате!…” и “Защо поне не изобразите благородно възмущение?...” и на Дон Жуан “Не мога така!” и “Госпожо искате да ме скарате с небето, това ли искате?”. Оригинален е “флирта” с дамите от публиката и как Дон Жуан обръща главата на Сганерел, докато го държи за ушитеJ

Сцена 3 (Бащата)

Хареса ми как се разбягаха всички, когато дон Жуан изрева “Тя само си мисли…че ми е отказала!” Героят умее да внушава страхопочитание, когато иска и ужас и възхищение, когато не искаJ. Фразата “Татко, единственото достойно нещо, което можете да направите, е да умрете! Не понасям бащи, които живеят колкото синовете си.” е първата фрапираща и свободна мисъл, която покъртва богобоязливите зрители.




Сцена 4 (Сицилианския бряг)

Сценографията е велика. Появява се за пръв път дървения мост, който в началото е твърде невинен символ- на кея на очакването, на безметежната крайморска романтика. Много е сладко ухажването на рибарката (“това са най-добре изгризаните ноктенца, кото съм виждал”)…. Второ притеснително действие- дон Жуан иска да отнеме жената на онзи, който му е спасил живота. Нарича го “селянин”, недостоен да се омъжи за нея, удря го и се опитва да го удави.
Идейно е как откриха “удавения” дон Жуан по женските смехове. И как след като омая всички жени, подчини ги на егото си и ги приравни до нивото на селския идиот, те му се строиха като войници, готови да го защитават от всичко. Много ме пълни момента преди заминаването на Дон Жуан от този сицилиански бряг, когато той се провиква пламенно “Ех, момичета!” и те му се нахвърлят за последно, сякаш да го задушат с обичта сиJ. Спонтанната прегръдка на идиота към Сганерел, завършва перфектно сцената. Дон Жуан е любов и Исус е любов… любовта на първия може да е грешна, но поне е човешка.

Антрактът тук е много уместен. Докато пушат или се захранват от бюфета, хората във фоайето ще си споделят, че гледат нещо много приятно и…забавно!?. Обаче има индикатори…предвестници на нещо потресаващо и свръхестесвено, което ще дойде с втората част.

Сцена 5 (гората)

Дон Жуан щеше да застреля човек, защото не искаше да заплюе една икона. Само за това ли? Или затова, че онзи признава човека за нищ и безпомощен, а бог за всичко. Същият този бог мълчи. Има ли изобщо бог? И има ли човекът нужда от бог изобщо? Дон Жуан спаси от смърт онези, който го търсиха, за да го убият. Само от благородническа чест или имаше и друго? Думите: “Не ти ги дава Той, АЗ ти ги давам!”. Това, че неусетно за публиката Дон Жуан си взима обратно часовника от един от мъртвите преследвачи. Да поразсъждаваме защо го прави?- За да ни покаже, че той определя кръговрата на съдбата, че той има собствено чувство за преценка кой за какво е достоен, различно от това на повечето хора (публиката)…или…за да започне да отброява своето време…до края.

Сцена 6 (гробницата на Командора)

Прекрасна! Женският глас който остава да звучи в тъмнината накрая, сякаш пее пътеводната звезда на дон Жуан и нейният глас е светлина в един направен от камък свят, свят подобен на гигантска гробница.

Сцена 7 (“Хрисимият”)

Появява се високия, подобен на трон стол, от който не друг, а Дон Жуан съди всички. Смирение няма. Публиката се смее все по-рядко и у всички се прокрадва мрачно възхищение към героя. Един след друг си заминават- баща му, падрето, приятелите…Той изнасилва една отдадена на бога жена, докато тя е дошла да го помоли да се покае (и двамата са в черно, но колко различни са двата нюанса на черното тук на фона на белите рапиристи!). “Дон Жуан, остава ви само ден, един едничък ден, Дон Жуан!” Честото повтаряне на името му със затрогваща топлота, подсилва неговото непокорство. Най-добрият му приятел и слуга- Сганерел плаче за разпътния си господар. Той самият му казва “Ти плачеш ли? Не плачи!”.

Сцена 8 (“Възмездето”)

Тази сцена е неописуема, разтърсваща. От момента в който Дон Жуан сам си избутва гигантската маса (мост?… кръст?!!), крещейки “Сганерел, вечерята! Гладен съм! Къде отидоха всички. Сганерел, вечерята!”. И столовете тежко обграждат масата. Празни. Убива един невинен благородник за да сложи трупа му като ястие на масата. Вечерята е смърт! Невидимото усилващо се звучене на контрабаса, което идва от дълбочината на сцената заедно с каменната статуя на командора, която се възкача по стъпалата и сяда на другия край на масата срещу дон Жуан. Масата се превръща в мост между живота и смъртта, мостът се превръща във везна, на която мярката е човешкия живот и на едното й блюдо е живият грях, символ на живота, на Човека, озарен от ярка червена светлина, а от другата е статуята, (камъкът, пустотата) осветена от синъо-студено сияние. Самият командор мълчи, но не защото е непреклонен в присъдата си, а може би защото съжалява за нея, на него сякаш не му се иска да отведе дон Жуан, може би идва от свят, в който е осъзнал, че има по-важни неща от назадничавите благороднически предразсъдъци. Но вече е късно…дон Жуан сам слиза в ада, смеейки се над целия житейски абсурд, в който живота сам погубва себе си, без диалози, могъщи ръкостискания и патетични пози.

ВЪПРОСЪТ: Трябва ли да го има Дон Жуан?
ДА! Той е маркерът, хищникът, който отсява слабите от силните чрез своя безпощаден вътрешен закон. Онзи, който напомня на мъжете, че са забравили как да ухажват истински жените си, че жените не им принадлежат завинаги, щом веднъж са изрекли своето съгласие.
ДА! Животът е над морала, над греха. А любовта е по-важна от живота.
ДА?!?!...И без този вотJ Дон Жуан ще продължава да съществува заради непрестанната любов, която извира от него. Тя е непрекъсната, витална, млада- тя го съхранява и запазва вечен.
Между другото Дон Жуан винаги ще го има, докато мъжете ревнуват от него, а жените крият, че го сънуват.

pglogov@abv.bg

Не съм я гледала