„Повечето пиеси на Константин Илиев избягват клопките и лесното балансиране на ръба на позволеното, а онези, които се докосват до същностни за българската култура нагласи и ценности, до драматичното проблематизиране на българската рефлексия на най-важните събития както в българската история, така и в тази на ХХ век, ще останат сред най-доброто, създадено изобщо в българската драматургия: „Великденско вино“ и „Нирвана“ са само най-налагащите си имена“, пише преди години проф. Виолета Дечева. Но думите й остават актуални и днес, когато за втори път на сцената на Народния театър ще видим постановка на пиесата „Великденско вино“ от Константин Илиев.
Пиеса, превърнала се в обичана, съкровена класика, обиколила с невероятен успех сцените на българските театри. 
През 1993 г. режисьорът Иван Добчев я поставя в НТ с незабравимия Велко Кънев в ролята на поп Кръстьо Никифоров и Цветан Алексиев в ролята на Гечо Немия. Сега, в навечерието на 150-тата годишнина от обесването на Васил Левски с величествената задача да възкреси във въображението ни образа на Апостола се заема режисьорът Явор Гърдев. И как другояче, ако не с „Великденско вино“ на Константин Илиев. В ролята на поп Кръстьо ще видим Владимир Пенев, а Павлин Петрунов ще играе Гечо Немия.
 
ОТРОВА В ПРИЧАСТИЕТО или ВЪЗКРЕСЕНИЕТО НА АПОСТОЛА
В неделя на Великден 1880-та година, час преди обед Поп Кръстьо идва в църквата си да отслужи литургията за Второ Възкресение. Светите дарове от Пасхалната служба предната нощ са останали непотребени — никой от ловешкото паство не е дошъл в църквата на заподозрения в предателството на Васил Левски свещеник. 
Поп Кръстьо в разрез с канона, но от пастирска грижа и с надежда за помирение с ловчанлии, е запазил комката в потира непотребена, за да може да причести някой мирянин през деня. Църквата обаче и днес остава празна. Явно никой не желае да се причестява от ръката на Поп Кръстьо. Между свещеника и ловешкото паство е зейнала пропаст и изглежда той сам ще трябва да потреби светото причастие, което макар и със закъснение, е длъжен да направи. 
Пристъпвайки към потира обаче, Поп Кръстьо се сеща, че според устава на Вътрешната революционна организация, на която сам е бил член преди Освобождението, предателството се наказва със смърт. Възможно ли е бившите ловешки комитаджии да стигнат дотам, че да сипят отрова в причастието, докато не е било пред очите му? Затова ли никой не идва да се причестява с тази комка? Защото е отровена? И чия ръка би дръзнала да посее смърт чрез оскверняване на свещените дарове — плътта и кръвта Христови? 
Наоколо се навърта единствен Гечо Немия — лудият клисар, който ще бъде поставен на изпитание от поп Кръстьо чрез страстна обвинителна реч срещу деянията на Апостола на свободата.
Преди да отбележим 150-тата годишнина от обесването на основателя на Вътрешната революционна организация – Васил Иванов Кунчев, имаме случай да възкресим присъствието на Левски във въображението си. От три години насам екипът на настоящия спектакъл, облегнат на солидните плещи на двамата си доайени – драматурга Константин Илиев и художника Павел Койчев, бавно и търпеливо очакваше възможността за среща с възкресеното в думите на Поп Кръстьо присъствие на Апостола. Именно в град София, където преди век и половина бе вдигнато бесилото, именно на улица “Дякон Игнатий”, ежедневно напомняща ни с името си кого сме изгубили на това бесило, ще чуем отново обвиненията на поп Кръстьо Тотев Никифоров към единствения неоспорим български герой. С пронизващите думи на Константин Илиев и сред образите на Павел Койчев ще потънем в споделената болка и радост от онова тихо, мъдро, дълбоко и истинско родолюбие, на което все още са способни творци като тях двамата. Дори във време, когато лицата на светците висят по прасците.
Явор Гърдев