Без съмнение за мен като зрител, това, на което бях свидетел беше нещо повече от представление - неповторимо съпреживяване на една много лична история. Контактът с публиката достигна едно друго, по-висшо ниво, докосващо душата. Размитата граница актьор-публика направи всеки съпричастен към случващото се.

Връщам се от Всичко на масата - моноспектакъл на Васил Дуев по Чарлс Буковски. Една по своему естетска разправа с патернализма, от времето, когато е имало бащи-млекари, а майките са учели децата, че таткото винаги има право.. Но дали и когато посяга към чуждите жени? Училището и тогава не дава нищо, необходимо за живота, даскалиците са второстепенни образи, а розовите гащички на добрите момиченца възбуждат... като за първи и последен път. Естетска е разправата не само поради това, че Васил Дуев диша театър, движен от автентична енергия, но и поради драматургията, според която пребиваното момче все пак става не убиец, а чете книги и пише разкази. Макар да му се приисква да убие невъзможния си персонален Едип...Такъв Баща си е за убиване, но героят на Дуев не го прави, а просто се маха за известно време, пропускайки смъртта на майката многострадална... За да се върне, когато масата, на която трябва да бъде поставено всичко, се оказва ковчегът на омразния тип, от чиято сперма се е появил по американски самотния персонаж. Това, което съвсеееем малко ми липсва в тая постановка, е внушението, че синът е следващият... под плота на тази неизбежна маса, което би направило естетската разправа и по-проницателна, и по-близка до едно всеопрощаващо разбиране. Приятели театрали, съхранете енергията! А вие, които обичате да виждате чрез и през театъра, гледайте го, ако трябва - пътувайте до Казанлък!