В ”Краят на играта” Бекет ни показва, че условията за безсмислието са заложени в началото на играта. В края е абсурдният свят и онова състояние на духа, което озарява Вселената със своята оловна светлина. Бекет е стигнал до края или е започнал оттам, от невъзможното, от изключителното, от непроходимото. Крайното състояние като отправна точка, финалът като изчакване. Играта като средство за отлагане на края.

Случва се декорите да се сгромолясат. Ставане, трамвай, четири часа работа, обед, четири часа работа, трамвай, вечеря, сън и понеделник, вторник, сряда, четвъртък, петък и събота все в същия ритъм, по този път се върви лесно повечето време. Само че един ден избликва първото ”защо” и всичко започва в тази умора, примесена с учудване. Започва. Това е важното. Умората е краят на действията на един машинален живот, но тя открива в същото време раздвижване на съзнанието. Тя го пробужда и предизвиква онова, което става по-нататък. По-нататък идва несъзнателното връщане към безкрая на играта или настъпва окончателно пробуждане.

В западната култура е неприлично да се говори за края за разлика от Изтока, където научават за живота на душата и прераждането, за вечния кръговрат на раждане, страдания, болести и смърт едва ли не още от детството.

В ”Краят на играта” Бекет изследва страховете на човешкото същество, което в края на живота си не може да намери отговор на основните въпроси.

Човекът, изправен пред стената на собствената си безнадеждност, отчаяно се опитва да съчини нова утопия, която да му даде причина да продължи... Осъден да остане във фаталната абстиненция по погубения смисъл... до следващата илюзия или друга игра.

Краят е в началото и все пак продължаваме...

Лилия Абаджиева